За стандарта

КАКВО Е ТОВА СТАНДАРТ?
Pia Pedercini
Както всяко породисто куче, така и далматина трябва да има родословие. Този сертификат показва, че всички негови предци, дядовци и баби от неговото генеалогическо дърво са със синя кръв. Благодарение

на родословието ние знаем всички негови предци, има ли и в каква степен този далматин качества, позволяващи му да се счита за типичен представител на породата.
Всички породисти кучета, в това число и далматина, трябва да притежават определени външни признаци и черти на характера, които съставляват “типа” на дадената порода. Какво трябва да бъде кучето в съответствие с породата, към която принадлежи е описано в официални тесктове, които ние наричаме Стандарт.
Стандартът се явява не само съвкупност от физическите качества и черти на характера, които трябва да притежава представителят на определена порода, но също така е въображаемо описание на идеалният образец, от началото на носа до края на опашката, и това, каква трябва да бъде неговата осанка. Думите се стремят да предадат образа на идеалното куче, което трябва да служи като образец за сравнение при оценката на реални кучета.
Стандартът се явява важен инструмент, защото той показва на развъдчиците, към каква цел трябва да се стремят и да служи за ръководство на съдиите при експертизата в ринга. Той също е полезен и на собственика на кучето, който иска да узнае, явява ли се неговото куче, което той счита разбира се за най-красивото на света, действително ли е красиво не само от субективна, но и от обективна гледна точка.
Държавата, от която произхожда породата има право да изработи и да представи Стандарта. След това Стандартът се внася за утвърждаване в Националната киноложка организация, която след това го представя за окончателно утвърждаване в FCI. Всички държави членки на FCI, са длъжни да го признаят.
СТАНДАРТ: УТОПИЯ И РЕАЛНОСТ
В стандарта думите са подбрани и обмислени от експерти със стремеж да предадат образа на кучето. Всеки детайл е описан като оптимален, а всички детайли заедно създават във въображението идеалния портрет. Стандартът се явява ръководство. По начало природата, не действа по строга схема, а създава с неизчерпаема фантазия своите безброй творения, които не само могат да не съответстват с математическа точност на образеца, надарен с абстрактни качества, но дори могат и да ги превъзхождат.
Индивидуалността, достойнството, благородството съставляват вродена “класа”, необходима за издигането във всяка област. Така и в кучешкия свят, ако тези качества се съчетаят с физически данни, тогава предопределят велик шампион.
Дори и най-красивото куче, най-доброто от най-добрите, “Best in Show” на изложба, не е изключение от правилата и има някакъв недостатък, дори и незначителен. Идеалната мечта остава непостигната и винаги ще остане цел, към която да се стремим.
По този начин, интерпретацията на стандарта, зависи от компетентността и широтата на възгледите на този, който съди. Различните точки, трябва да се четат взаимносвързано; достойнствата и недостатъците трябва да бъдат претеглени, за да се оцени кучето като цяло.
Особеното при далматина е, че за да съответства на идеала, трябва да притежава не само достойнства на телосложението и характера, както това се изисква от всички други породи кучета, но трябва също така да има ефектна и съвършена окраска, с петна, нарисувани с изкуство и програмирани от компютър.
Съществували са и съществуват далматини, близки до идеалната мечта, но съвършеният далматин все още не се е родил.
ИСТОРИЯ НА СТАНДАРТА
Стандартът на далматина съществува вече от около 150 години. В течение на цялото това време той се е променял и преразглеждал много пъти. Какво логично трябва да се случва, породата непрекъснато еволюира.
* ПЪРВОТО ОПИСАНИЕ НА ДАЛМАТИНА
Към 1860 година, с появата на далматини на първите изложби, организирани в Англия, някои страстни любители на кучета започнали писмено да излагат своите идеи за това, как трябва да изглежда кучето. Става дума за описания, които отразяват личните мнения и вкусове, които след време ще съставят основата на днешния стандарт.
Тези първи описания били напълно необходими, за да внесат малко ред в хаоса от идеи: не е имало нито система за регистрации, нито родословия, нито някакви правила, които да описват характеристиките, които трябва да отличават кучетата, отнасящи се към една порода. Описанията служели на страстните поклонници като ръководство за развъждане, а за съдиите – помощ при оценката на първите екземпляри на изложбите.
* 1890 ГОДИНА - ПЪРВИЯТ ОФИЦИАЛЕН СТАНДАРТ
През 1873 година в Англия била създадена първата официална киноложка организация, Лондонският Кеннел-Клуб. Започнали да възникват клубове по породи, и Кеннел-Клуба им поставил задача да изработят Стандарт за всяка порода.
През 1890 година бил създаден първият английски Далматин-клуб, който бързо се заел със създаването на първият официален стандарт на породата.
Описанието, по същество, съвпада със сегашното: красиво, активно, елегантно, бързо и издръжливо куче, чиято окраска се явява най-характерното качество. Неповторимата индивидуалност на далматина още не била призната, защото той постоянно бил сравняван с пойнтер, сходен по морфология и също като далматин, и по-добър от далматина, използващ се за лов.
В първия официален стандарт се споменава дори бултериер, в жилите на който определено тече кръв от далматин, но тук се дава за противоположен пример при описание на профила на главата. Преходът от челото към муцуната трябва да бъде достатъчно обозначен при далматина, а в същото време при бултариера представлява изпъкнала линия.
В първото описание не се акцентира върху трицветността (смесени кафяви и черни петна), характеристика, която до тогава не само се признавала, но и била желателна, а се говори за петната или само черни, или само с “чернодробен” цвят.
Появява се и друго нововъведение: било е указано идеалното тегло: 55 фунта (25 кг) за мъжките и 35 фунта (почти 16 кг) за женските. Далматинките с такова тегло е трябвало да бъдат много мънички, така че Северния Далматин-Клуб, заменил разпадналия се Английски Клуб, решил през 1903 година да увеличи теглото с 6 кг (от 16 на 22 кг).
РЪСТ
Първият официален английски стандарт опеделил точните признаци на далматина, но това отнасящо се до размерите, единственото указание за теглото, не внася яснота: дебел и малък далматин може да тежи толкова, колкото висок и мършав. Какъв ръст е трябвало да има далматина?
В течение на много години Стандартът не уточнявал това. Англия в своя Стандарт само ясно е указала това, че далматинът трябва да има блансирано телосложение, и всички части на тялото трябва да бъдат пропорционални една на друга.
След двете световни войни, които породата преживяла благодарение на няколко упорити и устойчиви развъдчици, през 60-те години далматините в Англия били например с такива размери, каквито са и сега. Стандартът на Английския Кеннел-Клуб през 1968 година указва минимален и максимален ръст: 58,4 - 61 см за мъжки и 56-58,4 см за женски. В останалите Европейски държави по указание на Югославия, която по това време е била призната за страна на произход на породата, далматините е трябвало да бъдат с по-малки размери. Първият стандарт на FCI № 153 от 7 април 1955 година по същество съвпада с английския, но намалява височината в холката: мъжки 55-60 см, женски - 50-55 см.
В стандарта на FCI № 153 от 3 март 1971 година, FCI утвърждава важно изменение: ръстът на мъжките остава почти непроменен, за женските се допуска по-висок ръст, минималната височина при женските остава предишната. По такъв начин Далматинките са можели да имат ръст от 50 до 58 см, така че можели да се причислят към различни породи.
Лекотата, с която FCI направила размерите такива “разтегливи”, отчасти се оправдава с развитието на породата в различните държави. В Скандинавия се е наложил типът на по-импозантни далматини, достигащи горната граница на ръста, указан в английският стандарт, или превишаващи го. В средиземноморските държави на Европа, в това число и в Италия, далматините, като правило са по-олекотени и с по-нисък ръст. В своя Стандарт от 1971 година FCI искала по възможност да удовлетвори всички, но от друга страна, препоръчвала еднородност на породата.
“ДАЛМАТСКО ГОНЧЕ”
Първият стандарт на породата е приет от FCI на 7 април 1955 година. По предложение на Югославия далматинът бил наречен “Гонче от Далмация”, за да се отличава от него далматина, развъден в Англия.
Ето неговите основни положения:
“Глава с изящна форма, умерена дължина, гъсто покрита с петна: колкото повече петна, толкова повече се цени окраската. Едно голямо петно от едната страна (бузата) е нежелателно. Горната част на главата е плоска, без гънки, по-широка между ушите, преходът от челото към муцуната е добре обозначен с малка впадина. Правата линия от задтилната кост до носната гъба, както при бултериера, се явява недостатък. Муцуната е здрава и дълга, устните са сухи.
... Сините очи са допустими, но нежелателни. Корпусът е с благородна осанка, без излишна тежест. Гърдите са не много широки, но много дълбоки и обемни. Ребрата са леко извити, но не кръгли, което ще прави кучето по-бавно.
Ценността на кучето най-вече зависи от формата на петната. ... Голямо черно или кафяво петно, на която и да е страна на главата е допустимо, така както и едно черно или кафяво петно на ухото или монокъл. Напълно черна или кафява глава, а също така големи черни или кафяви петна на други части от тялото, се явяват недостатък.
ДАЛМАТИНЪТ ОТ XIX ВЕК: ТРИЦВЕТЕН, А СЪЩО ТАКА И СИНЕОК
Първите детайлизирани описания на далматина, предшестващи днешния Стандарт, са се появили през втората половина на XIX век.
Систематизираното описание на екстериора на далматина първи публикувал в своята “Книга за кучетата” големият познавач на кучета Vero Shaw през 1882 година. След първото формално описание, през 1886 година последвало второ, включено в книгата “Кучетата на Британските острови”, на англичанина J.B.Walsh, който е писал под псевдонима “Stonehenge”.
Далматинът от XIX век по описанията и гравюрите от тази епоха, е силно и мускулесто куче, но не тежко, с превъзходни крайници и силни кости, способен да преодолява умората и да развива голяма скорост по неравен път.
Очевидно е, че далматина в това време е бил преди всичко великолепно “каретно куче”, и имено така той и се е наричал в тези първи текстове. Типично в това време било сравнението на далматина с пойнтер, на който той прилича и в главата, и в ушите (при далматина са по-малки), шията и качеството на козината (според Walsh).
А относно окраската, петната могат да бъдат черни или кафяви, или дори смесени. По Walsh, далматинът също може да има тъмно-сини очи, цвят, който дори и да е съществувал при далматина, сега е напълно изчезнал.
РОДИНА НА ПОРОДАТА
През 1986 година Кеннел-Клубът преразгледал всички свои Стандарти, които трябвало да бъдат представени и приети на Генералния Конгрес в Йерусалим през юни 1987 година. FCI приела също и английския стандарт на далматина, без да се консултира с Югославия, която в течение на 30 години е била призната за родина на породата.
И в Стандарта на FCI от 23 юни 1988 година височината в холката за женските се повдига още веднъж: минималният ръст се установява на 56 см, а максималния - 58 см. Далматинките трябвало да пораснат с още 6 см.
През 1990 година отново се намесва Югославия, за да каже своята дума: далматините трябва да бъдат по-ниски на ръст! И отново се възвръща в стандарта 50-55 см за женски. Също така било установено теглото: 25 кг за мъжки и 22,5-23 кг за женски. Приоритетът на породата отново се възвръща към Югославия, но Англия, която в течение на векове я е развъждала, получила патронажа.
В следващата редакция на Стандарт № 153 от 19 ноември 1991 година са очевидни нововъведения:
мъжки: ръст 56-61 см, тегло около 27 кг
женски: ръст 54-59 см, тегло около 24 кг
Произход на породата: Югославия
Патронаж: FCI
От този момент породата не се свързва с Англия, а с FCI, която признава огромните заслуги на Англия в развъждането и развитието на породата, но предпочита да вземе под своя опека далматините, защото разорената от войната Югославия няма официална киноложка организация. В писмо от 27 април 1992 година Комисията по Стандартите на FCI съобщава в английския Кеннел-Клуб, че не желае нито “гиганти” (съгласно английската тенденция), нито “газели” (както в Южна Европа) и затова снижава с 2 см минималните граници на ръста за мъжки и женски.
Този последен Стандарт* действа и до сега, с единственото изменение, внесено по повод произхода на породата, имайки се предвид, че Югославия вече не съществува. Районът на произход на далматина през 1992 година бил обозначен в широкия смисъл на думата като “Басейнът на централното Средиземноморие”, а през 1996 година, за родина на породата е призната Хърватия.
превод от италиански език - И.Жукова
превод от руски език – Елена Нейчева, развъдник Spotmaniac
Стандарт* Настоящият официално действащ стандарт за порода далматин е публикуван на 30.05.2011 под номер FCI Nо 153/30.05.2011