BG 
EN Thomas Pennant, "Synopsis of Quadrupeds", Chester, печатано от J. Monk, MDCCLXXI (1771 г.), стр. 144-146
Това е един от най-ранните печатни текстове, в които породата е наречена далматин. Целият запис за нея е дълъг две изречения.
Томас Пенант не е киноложки автор. Той е естественик и "Synopsis of Quadrupeds" е справочник за четириногите, в който кучетата заемат няколко страници. Пенант не описва породи така, както ще ги описват Далзиъл и Шоу сто години по-късно. Той ги подрежда в каталог и към всяка добавя имената, под които я срещат другите автори.
Точно затова записът е важен. Не заради описанието, а заради името и заради една бележка под линия.
Каталогът
Пенант казва още в началото по чия подредба върви:
Ще следвам г-н дьо Бюфон в каталога на кучетата, но ще прибавя към всяка разновидност по няколко бележки и синонимите, употребявани от неколцина други писатели.
Далматинът попада във втората група:
II. Гонче, или куче с дълги, гладки и висящи уши. Le Chien courant, стр. 205, табл. xxxii. Canis venaticus sagax, Raii syn. quad. 177. Canis sagax, Lin. syst. 57. То е същото като кръвоследника, Br. Zool. I. 51, и оглавява останалите разновидности с гладки и висящи уши.
Под нея вървят разновидностите, означени с гръцки букви. Първата е хариерът. Втората е далматинът.
Самият запис
β. Далматин*. Le Braque de Bengal, табл. xxxiv. Красива петниста разновидност, простонародно наричана датско куче.
А в долния край на същата страница, с оная звездичка:
* Осведомен съм, че Далмация е родината на това изящно куче. Що се отнася до индийските, те по принцип са дребни и много грозни; а европейските кучета, пренесени там, веднага се израждат.
Това е всичко. След далматина Пенант минава на турнспита и на водното куче.
Печатна страница 145. Записът за далматина стои най-отгоре, а бележката за Далмация е в долния край на същата страница.
Три имена за едно куче
В тези две изречения породата носи три имена наведнъж.
Далматин е заглавието на записа.
Le Braque de Bengal, тоест бенгалският брак, е името у Бюфон, чиято подредба Пенант следва.
Датско куче е това, с което хората са я наричали в говора си.
Последното създава бъркотия, която Пенант не разплита, но и не крие. Три страници по-нататък, в съвсем друга група, той описва истинското датско куче:
IV. Кучета с къси клепнали уши, дълги крака и тела, от който вид е
γ. Датско куче. Le grand Danois на Бюфон, xxvi. По-яко сложено от хрътка, най-едрото от кучетата. Може би от този вид са били кучетата от Епир, споменати от Аристотел, кн. iii, гл. 21, или онези от Албания, тъй красиво описани от Плиний, кн. viii, гл. 40.
Тоест в 1771 г. едно и също име, датско куче, се е употребявало за две различни породи: за петнистото куче с висящи уши и за най-едрото куче от всички, което днес наричаме дог. Пенант ги разделя в каталога си, но оставя простонародното име там, където го е чул.
Какво казва бележката и какво не казва
Бележката под линия е първото известно писмено твърдение, че Далмация е родината на породата. Тя е и причината името да се задържи.
Заслужава си да се прочете внимателно как е написана. Пенант не заявява, че знае. Той казва "осведомен съм", тоест предава чуто. Това е предпазливост на естественик, който не е ходил до Далмация и не е виждал тамошните кучета.
Втората половина на бележката отговаря на въпрос, който Пенант не задава на глас: щом Бюфон нарича кучето бенгалски брак, значи ли, че идва от Индия? Отговорът му е не, и той го дава чрез описание на индийските кучета, каквито ги е чувал.
Тук няма нито мерки, нито окраска, нито характер. Всичко това ще дойде век по-късно, при Далзиъл, Шоу и Лейн. През 1771 г. далматинът има име, предполагаема родина и един ред в каталога на четириногите.