BG 
EN История на породата
Из "Geschichte und Beschreibung der Rassen des Hundes", 1895 г.
Лудвиг Бекман (Ludwig Beckmann), ловен и анималистичен художник в Дюселдорф, "Geschichte und Beschreibung der Rassen des Hundes", втори том, Braunschweig: Friedrich Vieweg und Sohn, 1895 г., печатни стр. 197-205.
Немският ловен художник Лудвиг Бекман дава на далматина цяла глава и тя не прилича на английските. Твърди, че сегашното английско схващане за породата като пойнтер почива на пълно неразбиране на по-старите кинолози, и проследява грешката назад до Бюфон.
Глава XXXIII
"British Dogs: Their Points, Selection, and Show Preparation", трето издание под редакцията на W. D. Drury, London: L. Upcott Gill, 1903 г., глава XXXIII
Книгата е съставена от W. D. Drury, а главите са писани от специалисти. Глава XXXIII не е подписана, но авторът ѝ е развъдчик: говори за себе си като "пишещият тези редове", изброява собствените си кучета поименно и казва колко е взел за две от тях.
Тази глава е цялата. Тя е и първата в библиотеката, в която далматинът е препоръчан за колоездач.
Из "Dog Shows and Doggy People"
Charles Henry Lane, "Dog Shows and Doggy People", London: Hutchinson & Co., 1902 г.
Това е втората книга на Чарлс Хенри Лейн в библиотеката, но не е книга за породи. "Dog Shows and Doggy People" е галерия от портрети: хората на изложбите, един по един, всеки с кучетата си. Лейн ги познава лично, съдил е кучетата им и пише за тях като за познати.
Трима от тази галерия държат далматини, а двама от тях се срещат и у Родън Б. Лий осем години по-рано. Той самият казва, че е отгледал много от породата и е съдил стотици за петнадесет години.
Глава 2 от "Unsere Hunde", 1902 г.
Д-р А. Стрьозе (Dr. A. Ströse), "Unsere Hunde. Ein Lehr- und Handbuch für Züchter, Preisrichter, Dresseure und Hundefreunde", първи том "Form und Leben des Hundes", Neudamm: J. Neumann, 1902 г., печатни стр. 299-302.
През 1902 г. немската кинология не нарича тази порода далматин, а Tigerhund. Съставителят на това ръководство отрича връзката с Далмация направо и казва, че преди сто и повече години кучето е било местно за Германия. Не преписва английските автори: разпитал е собствениците, а после отделя тяхното мнение от своето.
Глава VIII
Rawdon B. Lee, "A History and Description of the Modern Dogs of Great Britain and Ireland (Non-Sporting Division)", London: Horace Cox, 1894 г., глава VIII
Родън Б. Лий води кучешката рубрика на "The Field" и пише за породите като човек, който ги е гледал по изложбите десетилетия наред. Личи си: назовава кучета и стопани поименно, спори с по-старите автори и не крие кога не вярва на нещо.
Тази глава е цялата. Тя е и първата в библиотеката, която стига до развъдната работа: как се появяват петната по кученцето седмица по седмица и защо развъдчикът не продава на шест седмици.
Из "The Dog"
William Youatt, "The Dog", London: Longman, Brown, Green, and Longmans, 1854 г.
Уилям Юат е ветеринарен лекар и "The Dog" е колкото книга за породите, толкова и учебник: втората ѝ половина е за болестите на кучето.
Далматинът няма свой запис. Той дели заглавието с голямото датско куче и получава четири изречения. Втори път се появява много по-късно, в главата за бяса, и там за него има цял абзац. Всичко, което Юат пише за породата, е събрано тук. Каква е породата днес, е друга статия.
Из "The Naturalist's Library"
Charles Hamilton Smith, "The Natural History of Dogs", том II от "The Naturalist's Library" под редакцията на Sir William Jardine, Edinburgh: W. H. Lizars, 1840 г.
Чарлс Хамилтън Смит (1776-1859) е военен, естественик и рисувач. Томът за кучетата излиза в Единбург през 1840 г. като част от "The Naturalist's Library", поредица под редакцията на Sir William Jardine.
Далматинът стои при гончетата, между бигъла и турнспита, и получава две от цветните гравюри на тома. Каква е породата днес, е друга статия. Всичко, което Смит пише за нея, е събрано тук: пасаж от уводните бележки, двата записа при гравюрите и мястото на породата в класификацията накрая на книгата.
Из "The Dogs of the British Islands"
J. H. Walsh ("Stonehenge"), "The Dogs of the British Islands", London: "The Field" Office, 1878 г.
Джон Хенри Уолш (1810-1888) е хирург по образование и редактор на списание "The Field" от 1857 г. до смъртта си. Пише за кучета под името "Stonehenge" и точно той въвежда точковата скала: описание на породата, разделено на отделни части, всяка с число до сто.
Затова той се появява в почти всеки друг превод в този раздел. Далзиъл спори с него, British Dogs го нарича добър познавач, Джеймс Уотсън се позовава на него два пъти. Всички те цитират човек, който досега не беше проговарял тук. Каква е породата днес, е друга статия.
Из "The American Book of the Dog"
T. J. Woodcock, "The Dalmatian Dog", в George O. Shields (ред.), "The American Book of the Dog", Chicago and New York: Rand, McNally & Company, 1891 г., стр. 607-613
Далматинът, или каретното куче, е дошъл от провинция Далмация, в южната част на Австрия, на североизточния бряг на Адриатическо море, и от тази провинция води името си. Във Франция е познат като "Braque de Bengale" и там го смятат за индийска разновидност.
Thomas Pennant, "Synopsis of Quadrupeds", Chester, печатано от J. Monk, MDCCLXXI (1771 г.), стр. 144-146
Това е един от най-ранните печатни текстове, в които породата е наречена далматин. Целият запис за нея е дълъг две изречения.
Томас Пенант не е киноложки автор. Той е естественик и "Synopsis of Quadrupeds" е справочник за четириногите, в който кучетата заемат няколко страници. Пенант не описва породи така, както ще ги описват Далзиъл и Шоу сто години по-късно. Той ги подрежда в каталог и към всяка добавя имената, под които я срещат другите автори.
Точно затова записът е важен. Не заради описанието, а заради името и заради една бележка под линия.
Глава VIII
Тази порода съм я развъждал и държал дълги години и съм имал удоволствието да съдя едни от най-големите класове далматини, които изобщо са се виждали.
Глава XII
Произходът на далматина е толкова неясен, колкото и на която и да е друга порода.
Глава XI
Въпреки оскъдния като брой запис в класовете за далматини на повечето изложби, малко породи привличат повече внимание - просто, както смятаме, заради особеността на петнистата окраска, която е задължително условие за успех на ринга.
От Бианка до псевдодалматините
Първият представител на породата в България се появява в средата на 70-те години. Това е женска на име Бианка, внесена от Прибалтика без официални документи.
Как е основан клубът
Руският Национален далматин-клуб е основан през 1996 година. Негови учредители станали 5 московски далматин-клуба - "А-Далматин", "Бест-Далматин", Клуб "Далматика", КЦ "Диана", Далматин-Клуб КПЦ "Элита" и РК "Далматин". Клуб РК "Далматин" е имал няколко филиала в различни градове на Русия - Санкт-Петербург, Красноярск, Ижевск, Волгодонск и др.