Далматинът (Лудвиг Бекман, 1895 г.)

Из "Geschichte und Beschreibung der Rassen des Hundes", 1895 г.

Лудвиг Бекман (Ludwig Beckmann), ловен и анималистичен художник в Дюселдорф, "Geschichte und Beschreibung der Rassen des Hundes", втори том, Braunschweig: Friedrich Vieweg und Sohn, 1895 г., печатни стр. 197-205.

Немският ловен художник Лудвиг Бекман дава на далматина цяла глава и тя не прилича на английските. Твърди, че сегашното английско схващане за породата като пойнтер почива на пълно неразбиране на по-старите кинолози, и проследява грешката назад до Бюфон.

C. Далматинът (The Dalmatian dog. Илюстрация LXXVI.)

Под възприетото от англичаните означение "далматин" ние днес разбираме породата, наричана по-рано у нас "тигрови кучета", която в старата си форма се сравнява най-напред с английския бултериер, само че краката на далматина са по-високи и по-силни, а цялото куче е построено повече за продължителен бяг, отколкото последният. Породата на "далматина" е многократно разбирана погрешно. Сегашното английско схващане за тези кучета като пойнтери почива на пълно неразбиране на съобщенията на по-старите кинолози относно сходно петнисти кучета. Известната бяла основна окраска на днешните "далматини", осеяна с равномерни дребни черни или кафяви петна, е свързана с една единствена порода едва към края на миналия век, докато в по-ранно време са развъждали разновидности в тази особена окраска при най-различни породи!

Както вече през 16. век при конете са ценели биещите на очи окраски, така това е важало и за кучетата, и то толкова повече, доколкото тази цветна разновидност при кучето се унаследява сравнително лесно. Тогава са свикнали да наричат тези бели и черно петнисти или напръскани кучета, без оглед на породата им, "харлекини", както днес например при коня се говори за врани и сиви, а при кучето за кафяво шарени и за тигрови дакели.

Изображението на куче, сходно по окраска с днешния далматин, което по форма стои по средата между ловно куче и хрътка, се намира според Idstone в "Naturalist's Library" (X том) с бележката, че това куче е било докарано през 1556 г. от Индия в Кадис. Тук неволно си спомняме за пъстро петнистите "индийски кучета" на старите римски ловни писатели, които уж били възникнали чрез кръстосване с тигри (!).

Фиг. 146 от изданието, печатна стр. 198: череп на далматинско куче, 1/4 действителна големина, от Музея на Земеделското висше училище в Берлин.

От същото суеверие при всички случаи е произлязло и по-късното название "бенгалско куче".

Италианският естествоизпитател Aldrovandi, чийто обширен труд излиза едва след смъртта му (1605 г.), описва между ловните кучета "петнистите като рис бели и черни птичари като една местна за Италия цветна разновидност", а по-късното означение на тези кучета като C. sagax corsicanus напомня за биещата на очи разлика в окраската, която се твърди, че господствала сред домашните животни в Корсика.

Д-р Caius в Оксфорд споменава в своето описание на кучетата на Англия, което доставя за естествената история на своя приятел Gessner, и кучета от нова, петниста порода, която едва наскоро (1570 г.) била докарана от Франция в Англия. По странен начин тези кучета на Caius са били разбирани единствено заради петната им като далматини, докато самият Caius ги привежда под претърсващите кучета (за служба при сокола, а не за стойка при лов с мрежа) и в групата на спаниелите! Вероятно тези кучета вече силно са приличали на днешния "Blue Belton Setter", но не и на "далматина".

Buffon споменава в излязлата към средата на миналия век своя естествена история (аз ползвам изданието на Daubenton с големите оригинални медни гравюри) не по-малко от четири различни кучешки породи, чиито бели и черно петнисти разновидности често са привеждани от по-късни автори като истински "далматини", макар че Buffon очевидно изобщо още не е познавал последния като отделна порода! Там намираме най-напред един истински бяло и черно напръскан птичар под заглавието Braque de Bengale, за когото самият Buffon казва, че не вярва това куче да произхожда от Бенгал. Това изображение е придружено от думите: "Бенгалският птичар (braque de Bengale) или тигрово куче прилича по външен вид на другите птичари, но цветовете му са по-красиви; той е тигров, тоест напръскан с малки жълтеникави и черни петна върху бяла основа." [Тук се има предвид вече споменатата от Aldrovandi разновидност на италианския птичар.]

По-нататък Buffon привежда малкото датско куче, при която порода далматинската окраска се е появявала често. Buffon казва за тези кучета: "Когато на бяла основа са напръскани с черно, ги наричат заради шарената им кожа "Harlequins"."

Също така Buffon казва за Roquet, копеле между мопс и малко датско куче: "Има и Harlequins между тях."

Освен това при голямото датско куче (Grand Danois), което днес наричаме "немски дог", се казва още: "Има и такива кучета с бял и сив цвят с черни и жълтеникави петна, които наричат също "Danois de carosse", защото обичат да са при колите и конете." И това описание на големия дог често е отнасяно от по-нови писатели към далматина, тъй като последният е служел почти изключително като придружител на превозните средства.

В Англия намираме до към края на миналия век ту едната, ту другата от привежданите от Buffon породи поставена като прототип на "далматина". Bewick (1792) дава обаче вече рисунка на далматина, която и днес би могла да служи за образец на породата. Тук се намира подписът "The Dalmatian or Coach-Dog"; Bewick същевременно упреква, че това куче погрешно е наричано и "датско куче", а от Buffon "Harrier de Bengale". Очевидно Bewick е объркал тук френската, употребена от Buffon като подпис на изображението му дума "braque", тоест късокосмест птичар, със староанглийското "brach", тоест Harrier.

Фиг. 147 от изданието, печатна стр. 200: далматинът по Bewick, 1792 г.

По-късните английски кинолози обаче не се погрижиха за бележките на Bewick. Дори Youatt (1845) добавя към своето, доста съответстващо на рисунката на Bewick изображение като заглавие "The great Danish dog, called also the Dalmatian or Spotted dog", тоест тигрово куче, и отбелязва по-късно, че това куче се различава от голямото датско куче само по много по-малката големина! Също Blaine (1852) в "Rural Sports" нарича далматина пак "малкия датчанин" (The lesser Dane dog), и също така "National Dog Club".

Stonehenge (1882) казва, че далматинът в своята родина без въпрос е пойнтер, но в Англия винаги е служел само като "carriage-dog", тоест каретно куче, за придружаване на превоза.

И тук предположението за родство с пойнтера ще да почива единствено на неразбирането на Buffoновото изображение на "Braque de Bengale". Нито старият английски "далматин", нито наричаните у нас по-рано "тигрови кучета" кучета от същата порода са имали по-рано в целия си строеж, а именно в съвсем бултериерския профил на черепа и в лошите триъгълни уши, които впрочем в повечето случаи са били отрязвани късо при главата, нито в полегато пресечената муцуна голяма прилика с пойнтера, а преди всичко с високоног бултериер. Най-малко се е показвала прилика с пойнтера в носа и в търсенето, което при стария далматин не надхвърля това на териера.

Породните признаци на далматина са установени най-напред от Stonehenge, същите се намират вече значително променени у Hugh Dalziel (British Dogs). Долният превод е направен по точките на Далматин клуба и е признат от Делегатската комисия.

Породни признаци на далматина

Общият вид е на силно построено, мускулесто куче, което може да издържа много и да тича бързо. В много качества, а именно във външните очертания, фигурата и големината, той прилича на пойнтера, но при преценката на далматина преди всичко трябва да се вземе предвид неговата годност за бягане, тъй като тя зависи главно от неговата конституция и от пропорционалността на телесния му строеж. Тежко, недобре оформено куче с влачеща се походка, груби рамене, извити лакти и лоши лапи не може по никакъв начин да върви в крак с хода на коня, докато добре построеният далматин прави това с лекота и с явно удоволствие; и тъй като за куче от тази порода е неотменно условие да може да следва впряга при всяка походка и на всяко разстояние, никога не бива да се дава награда на неправилно построено животно, колкото и чудесно опетнено да е то.

Главата е много сходна с тази на пойнтера, но муцуната не е нито толкова дълбока, нито толкова широка. Устните прилягат стегнато, носната гъба при черно петнистите кучета е винаги черна, при кафяво петнистите винаги кафява. Черепът, най-широк между ушите, е добре очертан под очите и показва между тях известна челна бразда; цялата глава е с добра дължина, но в никакъв случай клиновидна, кожата по нея е стегната и без гънки, изобщо не бива да има хлабава кожа по главата или на гърлото. Очите са със среден размер, кръгли и лъскави; при черно петнистите кучета те трябва да са дълбоко черни или поне тъмнокафяви, ръбовете на клепачите черни; при кафяво петнистите кучета очите са предимно кафяви в най-различни тонове, клепачите с кафяв ръб, но и жълти очи с кафеникав отблясък не са рядкост при така опетнените кучета и се смятат за напълно правилни. Месести ръбове на клепачите не са желателни, но при кафяво петнистите кучета такива се укоряват по-малко, отколкото при черно петнистите. Стъклени очи се срещат при далматина поединично, както и по двойки, често, и също както при други петнисти кучета, тоест догове и дакели, не са недостатък. Увисналите уши образуват къс, гладко прилягащ ушен лист, те са широки в основата, стесняващи се надолу и заоблени на краищата. Ако същите са добре опетнени, красотата на кучето се повишава съществено от това.

Шията е дълга, красиво извита, лека, тоест свободна от грубост, остро изрязана, показваща малко или никакви гънки и провиснала кожа.

Раменете добре полегати и свободни, добре омускулени, но никога тежки или натоварени.

Тялото трябва да е елегантно, съвсем не тромаво, гърдите не твърде широки, но много дълбоки и вместителни, ребрата меко засводени, не заоблени като обръчи на бъчва, което би породило впечатление за мудност и би нарушило пропорционалността. Поясницата силна и мускулеста, бутовете силно развити и крупата от тазовата кост до залавното място на опашката полегато спускаща се в красива линия.

Опашката е силна в основата, не твърде дълга, и завършва във фин връх. Тя не бива да е поставена твърде ниско и се носи хоризонтално изпъната, със съвсем слаба извивка на края нагоре, но никога извита или на кравай. Ако е многобройно и равномерно опетнена, това допринася съществено за повишаване на красотата на кучето.

Краката и лапите са от най-голяма важност. Задните крака добре омускулени и скакателните стави добре поставени към земята. Предните крака прави, много чисто оформени и показващи силна мускулатура. Лапите големи и сбити, кръгли, пръстите добре засводени и възглавничките дебели, твърди и еластични. Разперените лапи са напълно недопустими, защото правят кучето негодно за бягане.

Космената покривка е къса, гладка, гъста и фина, нито груба, нито вълнеста или копринена.

Цветът и формата на петната дават на кучето неговия особен вид и затова с пълно право се оценяват високо. Тялото трябва да е чисто бяло; отделни разпръснати по цялата основна окраска черни косми предизвикват сиво засенчване, а това е голям недостатък. Колкото по-чисто и по-ясно е бялото, толкова по-красиво изпъкват чрез контраста черните или кафявите петна. Цветът на петната трябва да е чисто черен или червеникаво кафяв, но същите изглеждат понякога по задните страни на предните крака, по вътрешните и външните страни на бедрата и от време на време също по долната челюст и по бузите по-светли, отколкото по останалите части на тялото; впрочем петната на тези места са обикновено и по-дребни. Срещат се понякога и трицветни далматини, бели с черни и на места червеникаво кафяви петна, но при тези червеникаво кафявите белези са доказателство за по-ранни кръстосвания на двата различно опетнени вида помежду им, които всеки за себе си и съвсем отделно един от друг би трябвало да се развъждат.

Големината. Мъжки 25, женски 22,5 кг тегло.

Погрешни са изразено подпалени и съвсем черни или подпалени маски, също и съставена от сливащи се петна тъмна ивица по гърба. Колкото по-далеч са отделните петна едно от друго, колкото по-равномерни са същите и колкото повече се отличават от бялата основна окраска, толкова по-добри са те. Петната трябва да имат 20 до 30 мм диаметър и колкото по-кръгли са, толкова по-ценни са. По-големите петна обикновено се сливат едно в друго, а когато същите са твърде дребни, те се отличават твърде малко и изглеждат като пресечено мляко.

Стойност на точките. Общ вид и големина 20; глава, очи и израз 10; уши 5; шия и рамене 10; тяло, тоест гърди, гръб и поясница, 10; опашка 5; крака и лапи 15; цвят, петна и космена покривка 25; общо 100.

Далматинът по изложбите

На изложбата в Бирмингам през 1860 г. вече е била устроена особена класа за далматините, която обаче е била толкова слабо представена, че съдията, Stonehenge, не е раздал награди. На следващата година се появи особена класа в Лийдс; 1865 г. съответната класа на лондонската международна изложба наброява 12 номера и изглеждаше, като че ли тези кучета изведнъж ще се издигнат в благоволението на публиката; но скоро след това те бяха изтласкани назад от колито в качеството им на "carriage dogs". Макар никоя друга кучешка порода да не притежава толкова голямо вродено предпочитание към коне и превозни средства и да ги следва с такава сигурност и ловкост в най-гъстата навалица, биещата им на очи окраска все пак вече не отговаря на вкуса на нашето време, и намираме далматина в Англия, както и на континента, предимно само при отделни любители и в цирка, където той не само чрез оригиналната си окраска, но и чрез голямата си ловкост и веселост винаги предизвиква внимание и в повечето случаи излиза като клоун между останалите дресирани кучета.

Изложбата на Kennelclub от 1883 г. донесе 8 далматина; същата изложба имаше на следващата година само пет заявки; 1887 г. само четири. През последните години изложбите в Англия са по-добре посещавани, но те едва ли превъзхождат нашите немски изложби в Берлин, Франкфурт и Касел. Ливърпулската изложба през януари 1894 г. донесе добра колекция. В откритата класа: Birkdale Jack на г-н R. Wright I награда; Corning Still и шампион Acrobat на г-н T. Wilson II и III награда; лимитирана класа: Fauntleroy на г-н J. Foster I награда и специална награда. Октомврийската изложба на Kennelclub: слабо заета.

Далматинът в Германия

Идваме сега до далматина в Германия. Неговата история тук е още по-малко известна, отколкото в чужбина, тъй като у нас в по-ранно време се съобщаваше най-много за ловни кучета, а далматинът никога не е бил причисляван към тях. В началото на този век бяло и черно напръсканите разновидности на различни породи бяха повърхностно описвани по погрешно разбраните Buffonови описания ту като "малък датчанин", ту като "харлекин" или "бенгалски птичар". Götze (1834) го нарича бенгалския или тигровия птичар и казва: "произхожда непосредствено от Бенгал" (!), но после добавя: "впрочем по вид, цвят и строеж и всички останали качества е далеч различен от нашия птичар и се държи с отрязани уши и оставена дълга опашка за показ и удоволствие." Изображението на Götze на това куче показва, колкото и слабо да е то, типа на далматина, само че кучето е много прекалено удължено.

През 30-те години до по-ново време ги наричахме у нас предимно "тигрови кучета" и едва от няколко години е прието английското означение "далматин", както впрочем и самата порода понастоящем все повече се приближава до английския тип.

Характерът и особените качества на тези кучета са обрисувани от непознавачи на породата в повечето случаи по пренебрежителен начин. Преди всичко тези кучета би трябвало да са умствено ограничени, начумерени и ненадеждни. Един прозорлив развъдчик, господин Brandis в Брауншвайг, ми съобщи по мое желание една интересна поредица от собствени наблюдения, които тук предавам накратко:

Тези кучета бяха държани през 20-те години тук в брауншвайгския двор многобройно като луксозни кучета, но се твърди, че вероятно чрез инбридинг много се изродили и затова били премахнати. Развъждам от около 10 години и винаги съм намирал, че далматините се отличават с голяма схватливост и привързаност към господаря си; освен това тези кучета притежават извънредна ловкост, а именно в скачането и катеренето. Така първият екземпляр, който притежавах, изтича с лекота нагоре по една доста висока стълба с пречки и пак надолу. В бързия бяг и в скока те малко отстъпват на хрътката и се учат много лесно да апортират. Кучетата, които сега притежавам, ме придружават на всяка крачка; дори когато пътувах по водата, те следваха плувайки цели 10 минути лодката и също така ме придружаваха винаги на разходките ми с кола. Тяхната бдителност не оставя нищо за желаене, и при това те не са злобни.

Досега съм отгледал доста над 40 екземпляра, които винаги са запазвали старата основна форма и окраска; в кучило от 6 до 10 малки се падаха може би две, които трябваше да бъдат премахнати заради неравномерни и твърде големи петна. Тези кучета се раждат съвсем бели и едва след 14 дни петната постепенно се пробиват; колкото по-светло е кученцето, толкова по-красива става окраската.

Жълти или кафяви белези се срещат дотолкова, доколкото се пада куче с изключително кафяви петна; най-рядката окраска е тази, при която куче показва кафяви и черни петна по цялото тяло. Небцето и носът са винаги черни; ноктите изглеждат, както се явява окраската по краката, черни и бели примесени. Стъклени очи се срещат много често, също така и две различни очи, едно тъмно и едно стъклено. При тъмна обща окраска, където петната стоят по-нагъсто, често се намира и опашката опетнена; при по-светлата окраска, която смятам за по-красива, тъй като петната по-малко преминават едно в друго, опашката е в повечето случаи бяла или само съвсем малко опетнена. Ушите би трябвало да са черни или възможно най-тъмно опетнени и имат V-образен изрез. Породните признаци бих изразил накратко така:

Череп широк и плосък, муцуна умерено заострена, устни стегнати, очи малки, уши малки и фини, шия дълга и леко извита, рамене силни и мускулести; гърди широки и дълбоки, слабините прибрани, кръгли ребра и добра поясница. Крака прави и силни; силни в кокала, кръгли лапи с извити дълги пръсти, възглавнички кръгли и еластични, опашка не дълга, завършваща на върха както при пойнтера, косъм къс, гъст и фин.

На илюстрация LXXVI са изобразени куче и кучка на господин Brandis с едно кучило. Третото представено там куче е много награждаваният в Англия далматин Silver.

Илюстрация LXXVI от изданието, рисувана от самия Лудвиг Бекман. Подписът гласи: "Далматини. Circas (L. C.) и Perla (I награда Хановер 1887). Собственик: C. W. Brandis. Silver (K. C. S. B. 12937), многократно награждавано куче от английско развъждане."

Мерките на първо назованото мъжко куче са: височина при холката 56 см; дължина на главата 15 см; дължина на муцуната до вътрешния ъгъл на окото 7 см; лакътят от земята 29 см; цяла дължина на тялото от плешката до задния ръб на бута 55 см; дължина на опашката 33 см; обиколка на гърдите 16 см.

На нашите немски изложби далматините досега също са се появявали само в малко число. В Хановер 1879 г. се намери най-напред класа за "далматини", появиха се обаче само два екземпляра. Франкфурт 1887: 14 заявки; Касел 1889: 17 заявки; Франкфурт 1891: 19 заявки, между тях два английски шампиона, Acrobat и Berolina на господин H. Droesse, Лондон. Към нашите главни развъдчици се числят преди всичко Hugo Damm, Берлин, и C. Willy Brandis в Брауншвайг. Изобщо развъжданите в Германия далматини по никакъв начин не изостават толкова, нито по число, нито по качество, спрямо развъжданите в Англия кучета от тази порода, както в повечето случаи се предполага.