Далматинът (British Dogs, 1903 г.)

Глава XXXIII

"British Dogs: Their Points, Selection, and Show Preparation", трето издание под редакцията на W. D. Drury, London: L. Upcott Gill, 1903 г., глава XXXIII

Книгата е съставена от W. D. Drury, а главите са писани от специалисти. Глава XXXIII не е подписана, но авторът ѝ е развъдчик: говори за себе си като "пишещият тези редове", изброява собствените си кучета поименно и казва колко е взел за две от тях.

Тази глава е цялата. Тя е и първата в библиотеката, в която далматинът е препоръчан за колоездач.

Откъде идва

Произходът на далматина не е чак толкова неясен, колкото при много други породи. Изглежда няма основателна причина да се отхвърли произходът, който подсказва името му, и понеже няма доводи против него, които да издържат проверка, а обратните предположения изглеждат само хрумвания без доказателство, разумно е да приемем, че той е родом от Далмация, по източните брегове на Венецианския залив, където, както са ни уверявали някои от по-старите писатели за кучета, тази разновидност е опитомена от поне двеста години. Такъв добър познавач като "Stonehenge" разглежда това куче като пойнтер; и макар да е вероятно Dr. Caius да е имал предвид далматина, когато споменава "нов вид куче, донесено от Франция, и те са изпъстрени цели с бяло и черно", предположението се подкрепя от вероятностите на случая, тъй като общуването ни с Франция, в мир или война, е било постоянно, а внасянето на кучета от Франция често. На какво основание Юат го е нарекъл голямо датско куче, не е ясно, тъй като догът е доста по-едра разновидност и в много отношения различна от нашето каретно куче; а претенцията му да е бенгалски хариер изглежда се крепи на единствения факт, че веднъж от Бенгал в Испания е било донесено петнисто куче, което прилича на съвременния ни далматин. Че първоначално е дошъл от Далмация, показва името му, и този възглед изглежда подкрепен от записания факт, че от около два века той е едно от ловните кучета на Италия, страна толкова близо до предполагаемата му родина, че лесно можем да си представим как се е установил там много преди да стигне до този обичащ кучетата остров. Невъзможно е да се определи с точност кога далматинът е станал известен в Англия. Той беше любимец на заможните през миналия век и далеч навътре в настоящия продължи да се смята за напълно необходима принадлежност към пищния впряг и конюшнята на видните хора, на които изисканият му външен вид добавяше отличие, а естествените му навици и обичта му към коня толкова добре го пригаждаха. Много разпространено име за далматина е кучето със сливовия пудинг.

Bewick дава гравюра на един толкова съвършен по ясно очертаните и съвършено подредени петна, че няма ни най-малко съмнение, че изкуството е поправило природата, точно както Mr. Baker в "Dogs of the British Islands" направи петната на Captain много по-отчетливи със своя молив, отколкото ги е направила майката природа със своя. Всяка от тези две гравюри обаче може да се вземе за образец, към който да се развъжда по цвят и петна.

Защо върви с каретата

Прието е да се смята, че далматинът има вродена обич към коня; но само това не е причината да бъде привързан към каретата и конюшнята. По-вероятно е неговите украсни качества и способността му да издържа да тича с висока скорост по твърдите главни пътища на дълги разстояния да са били привлекателното за стопаните на впрягове, а харесването му към конете и към всичко, свързано с тях, да е било подхранено от навика и сега да се унаследява.

"Idstone" казва, че никога не е познавал куче от породата, което да не е тръгвало охотно след кон и превозно средство, и опитът на пишещия тези редове е същият, тъй като е притежавал много кучета с наградна кръв, които показваха подчертана склонност да следват карета дори когато не са отгледани сред коне. Изглежда това е преобладаваща черта в характера на породата, всъщност тяхната наслада. По кое да е време далматинът е винаги готов за тръгване и сякаш не го е грижа колко дълъг ще бъде пробегът; и много пъти пишещият тези редове е имал по две или три от тях след каручката си, в тъмни като катран нощи, по неравни селски пътища, без нито една грешка.

"Фиг. 83. Далматинът на Mr. Newby-Wilson, бял с черно, шампионът Moujik"

Как тича

Някои далматини се държат плътно под каретата, докато тичат, толкова плътно, че изглеждат сякаш вързани за оста; но други, всъщност повечето, когато са свежи и пълни с живот, галопират отпред или отстрани, като показват голямо достойнство като предводители на каретата и удоволствие от това, че са с нея. Друг път тичат плътно в петите на конете, но не ги хапят и не подскачат с лай пред носовете им, както са склонни да правят кучета от други породи при същите обстоятелства.

Купираните уши

Както вече казахме, в началото на века далматинът се е държал по-често, отколкото сега, като част от конюшнята; и тогава, а всъщност и в паметта на още живи хора, ушите му са били купирани къси, често до нивото на главата. Преди двадесет години имаше признаци, че тази много красива принадлежност към каретата бавно си възвръща популярността. Сега изглежда още по-вероятно това да се случи, защото породата се насърчава силно по изложбите, както става с породите, зад които стоят особени клубове.

Кученцата се раждат бели

За сведение на онези читатели, които не са развъждали далматини, може да се каже, че те винаги се раждат чисто бели или почти чисто бели на цвят, а петната обикновено не се развиват в продължение на няколко месеца след това. Опитът на пишещия тези редове е, че онези екземпляри, които най-бавно изкарват петната си, излизат най-добри, тъй като другите често са твърде тъмни или твърде нагъсто опетнени и не се получават толкова добре.

Гледане и купуване

Що се отнася до тимаренето, леко четкане с твърда четка, а после минаване с ръкавица за косъм и гюдерия е всичко, което се иска; но, разбира се, ако космената покривка е много зацапана или потъмняла, може да се наложи миене, при което е най-добре кучетата да се приберат в просторен бокс или някое такова място с много чиста слама, докато изсъхнат напълно. По общо правило не е препоръчително да се купува далматинско кученце под шест месеца заради трудността с петната; но ако все пак се направи, то при порода, в която ръстът и костта са от такова значение, изберете най-едрото в кучилото, стига да обещава добре оформена глава и тяло и прави крайници.

Три случки

Може би някои случки, показващи обичта на тези кучета към конете и каретите, с които са свикнали, ще бъдат интересни за някои читатели.

Кучето, което тръгна след коня

Първата е разказана от известния естественик Jesse.

"Покойният Mr. Thomas Walker от Манчестър беше стопанин на далматин, свикнал да живее в конюшнята с конете му и да лежи в отделението с един от тях, към който беше много привързан. Конярят, който гледаше конете, получи нареждане да отиде по работа до Stockport, на около седем мили (11 км) разстояние, и яхна споменатия кон, любимия другар на кучето, а кучето остави в конюшнята, за да не се загуби по пътя. След като човекът на коня беше отишъл преди около час, някой влезе в конюшнята и пусна кучето, а то веднага хукна след другаря си. Конярят беше свършил работата си и точно потегляше от Stockport за връщане, когато с голяма изненада срещна кучето да слиза с голяма бързина по нанадолнището към града, и то изглеждаше зарадвано, че среща приятеля и другаря си коня."

Кучето от брайтънската поща

От стар вестник е взето следното съобщение за куче, дълго известно като брайтънското каретно куче:

"Дълго време един далматин придружаваше единствената кола, която през 1851 г. вървеше между Брайтън и Лондон. Той принадлежеше на коняря от конюшните на Newcastle Place, Edgware Road. Отишъл беше в двора съвсем млад и конярят се грижеше за него. Тъй като беше винаги сред коне, никога не беше щастлив, освен когато е с тях, у дома или на път. Най-голямата му наслада беше да пътува нагоре и надолу с брайтънската кола. Тази пролет е известно, че е пътувал осем последователни дни до Брайтън и обратно, като неделята се е падала между тях."

Разстоянието от Лондон до Брайтън през Henfield, Horsham, Dorking и Leatherhead, пътят, по който вървеше колата "Age", беше седемдесет и четири мили (119 км). С голяма мъка можеше да бъде задържан върху колата, тъй като винаги предпочиташе да тича до нея; и тъкмо това, че беше сложен на покрива от човеколюбие от страна на Clarke, кочияша, му струва живота.

Веднъж кондукторът сложи кучето вътре в колата, където нямаше пътник, но след няколко минути с изненада го видя да тича до нея, скочило през стъкления прозорец. В началото на лятото то отиде с чужда кола до Tunbridge Wells. Тъй като мястото не му хареса, не се върна в Лондон със същия превоз, а намери пътя си напряко през полето до Брайтън и се качи до Лондон с любимата си кола и коне.

Беше добре известно на мнозина по пътя от Лондон до Брайтън, а на някои места по пътуването намираше гостоприемни приятели.

Clarke ни съобщава, че по пътищата убивало гъска, мятало я през гърба си като лисица и тичало с нея с мили; и Clarke беше предложил облог, че кучето ще придружава колата между Лондон и Брайтън всеки ден в продължение на месец, без неделите, и ще убива по една гъска край пътя всеки ден от пътуванията си, стига птици да бъдат сложени на негов обсег.

На 24 юни 1851 г. беше сложено на задната част на колата, откъдето скочи при Henfield и падна между колелата, едното от които мина през врата му и го уби. Беше едва петгодишно. Кожата му е запазена и препарирана. "Брайтънското каретно куче" и досега може да се види, в поза като живо, в кръчма на Edgware Road, Лондон."

Черното агне

Следният разказ, предаден от Dibdin в неговата "Tour through England", показва как един далматин беше излекуван от досаден навик.

Едно лято той взел със себе си из скитанията си през Cumberland и Шотландия далматин, чиято голяма наслада била да гони овцете, дори до върховете на най-стръмните скали. При една от лудориите му едно черно агне харесало петнистия си другар в игрите. Кучето никога не се опитало да го нарани, а изглеждало по-скоро изумено от нарастващата близост на агнето, защото то започнало да го побутва с крак и да си играе с него. Най-сетне се появило овчарчето и последвала дълга гонитба, като момчето искало да върне агнето в кошарата, а създанието било също толкова решено да не се дели от кучето. Към края на деня обаче агнето било здраво прибрано, но никога повече далматинът не тръгнал след овце; защото, както Dibdin добавя по своя чудат начин, "неочакваното предложение за приятелство към далматина сякаш завинаги след това действаше като приятелско предупреждение".

Кучетата и цените

Господата Hale от Brierly Hill и Burton-on-Trent бяха главните победители на ранните изложби, а Mr. Rowland Davies от Swan Village, West Bromwich, притежаваше няколко добри, които печелеха в Бирмингам и Лондон; после дойде Crib на Mr. R. J. Ll. Price, развъден от Mr. Rowland Hale, който помиташе всичко пред себе си, докато в залеза на годините си не отстъпи на прочутия Captain на Mr. Fawdry, куче, което някои смятат за най-добре оцветеното от породата, виждано някога. Други съдии смятаха, че Spotted Dick на д-р James, макар и не толкова добър по противопоставяне на цветовете, го превъзхожда по сложение.

Оттогава някои от най-добрите екземпляри, които могат да се припомнят, са Treasure и Leaho на Mr. Fawdry; Acrobat, Berolina, Coming Still, Moujik (фиг. 83) (всичките шампиони) и Chance на Mr. Newby-Wilson; Charles Dickens на Mr. Mercer; Flirt на Mr. Foster; Rugby Beauty на Mrs. H. Carthew; Lurth, Leah, Leof, Lizette и Lieutenant на пишещия тези редове; Rugby Bridget и Rugby Bath Brick на Mrs. Bedwell; Florrie на д-р Wheeler O'Bryen (всичките бели с черно); Prince IV. на Mr. Newby-Wilson; Fauntleroy на Mr. Herman; Doncaster Beauty на Mr. Droesse (трите най-добри екземпляра бяло с кафяво, виждани от много години насам, и всичките шампиони, които трябваше да печелят тези отличия почти винаги в състезание с класове със смесени цветове), и Melton на д-р Wheeler O'Bryen (фиг. 84). Далматините рядко са много скъпи, като най-големите платени суми за тях са 120 лири за шампиона Acrobat и 40 лири за шампионката Doncaster Beauty, но обикновено не надхвърлят 25 лири. Пишещият тези редове получи около 50 лири за своите Lurth и Lizette, когато преди години бяха изнесени за Индия.

"Фиг. 84. Далматинът на д-р Wheeler O'Bryen, бял с кафяво, Melton"

Не обича само коня

Далматинът е обвиняван, че съсредоточава цялата си обич върху коня и не показва никаква към стопанина си. Това обаче е несправедливо обвинение. Далматините, както всички други кучета, до голяма степен са това, което ги направят, и ако стопанинът забрави, че далматинът е животно, което цени ласката и добротата, и се отнася с него просто като с украшение на дома си, той не може с основание да се оплаква, ако кучето дари обичта си на съжителя си от конюшнята; а понякога между това куче и коня се виждат силни приятелства.

Куче за колоездача

Далматинът, когато е направен другар, е верен и привързан, макар и не толкова показно, колкото някои породи, и затова може да бъде препоръчан на колоездача. Дали далматините показват същото удоволствие да придружават колело, както карета, пишещият тези редове не може да каже; но ако не приемат веднага железния кон, много скоро могат да бъдат научени, а колоездачът на обиколка би имал в това куче извънредно украсна добавка към пътното си снаряжение, приятен другар и добър пазач на имуществото си. Думата колоездач е употребена нарочно, защото от никоя порода куче не бива да се очаква да върви в крак с онези бесни състезатели, които често се виждат да летят по пътя; но за хората на велосипед, пътуващи с умерена скорост, или за онези на триколка, далматините биха били полезни и приятни другари, а че са много будни като пазачи, е доказано от дълъг опит.

Далматинът и досега се използва в някои страни на континента като пойнтер и няма никакво съмнение във вродената му способност да заеме това място, ако силите му бъдат развити чрез обучение; но тъй като тук рядко се използва така, в тази глава е разгледан само като украсно и другарско куче.

Описанието на клуба

Следва описанието на далматина, установено от Далматинския клуб. Може да се забележи, че тридесет точки са отредени за петна и цвят. Явно клубът смята, че далматините трябва да бъдат прилично добре опетнени и типични.

Далматинът в много отношения силно прилича на пойнтера, особено по ръст, сложение и очертания, макар че петната, присъщи на тази порода, са много важна особеност и се ценят изключително високо.

По общ вид далматинът трябва да представя силно, мускулесто и подвижно куче, пропорционално в очертанията, без грубост и излишна тежест, способно на голяма издръжливост в съчетание с прилична бързина.

Главата трябва да е с прилична дължина, черепът плосък, доста широк между ушите и умерено очертан при слепоочията, тоест с умерен "стоп", а не в една права линия от носа до тилната кост, както се изисква при бултериера. Трябва да е напълно без бръчки.

Муцуната трябва да е дълга и силна, устните сухи, прилягащи умерено плътно към челюстите.

Очите трябва да са разположени умерено раздалечено и със среден размер, кръгли, светли и искрящи, с интелигентен израз, а цветът им да зависи до голяма степен от петната на кучето: при разновидността бяло с черно очите трябва да са тъмни (черни или кафяви); при бяло с кафяво трябва да са светли (жълти или светлокафяви). Ръбът около очите при разновидността бяло с черно трябва да е черен, а при бяло с кафяво кафяв, никога с цвят на кожа при нито една от двете.

Ушите трябва да са поставени доста високо, със среден размер, доста широки в основата, стесняващи се до заоблен връх. Трябва да се носят плътно до главата, да са тънки и фини по строеж и винаги петнисти, колкото по-гъсто, толкова по-добре.

Носната гъба при разновидността бяло с черно трябва винаги да е черна, при бяло с кафяво винаги кафява.

Шия и рамене. Шията трябва да е доста дълга, красиво извита, лека и стесняваща се, съвсем без провиснала кожа по гърлото. Раменете трябва да са умерено полегати, сухи и мускулести, което показва бързина.

Тяло, гръб, гръден кош и поясница. Гръдният кош не бива да е твърде широк, но да е много дълбок и вместителен; ребрата умерено засводени, никога заоблени като обръчи на бъчва (което би показвало липса на бързина); гърбът силен; поясницата здрава, мускулеста и леко засводена.

Краката и лапите са от голямо значение. Предните крака трябва да са съвършено прави, здрави и с тежка кост; лактите плътно до тялото; предните лапи кръгли, събрани и добре засводени; пръстите като котешка лапа, а възглавничките кръгли, жилави и еластични. При задните крака мускулите трябва да са сухи, макар и добре очертани, скакателните стави ниско спуснати.

Нокти. При разновидността бяло с черно черни и бели; при бяло с кафяво кафяви и бели.

Опашката не бива да е твърде дълга, но трябва да е силна в залавното място, постепенно стесняваща се към края и без грубост. Не бива да е поставена твърде ниско, а да се носи с лека извивка нагоре и никога да не е свита на кравай. Трябва да е петниста, колкото по-гъсто, толкова по-добре.

Космената покривка трябва да е къса, твърда, гъста и фина, гладка и лъскава на вид, но нито вълнеста, нито копринена.

Цвят и петна. Това са най-важните точки. Основният цвят и при двете разновидности трябва да е чисто бял, съвсем определен и без примес. Цветът на петната при разновидността бяло с черно трябва да е черен, колкото по-дълбок и наситен, толкова по-добре; при бяло с кафяво трябва да е кафяв. Петната не бива да се сливат, а да са възможно най-кръгли и ясно очертани, колкото по-отчетливи, толкова по-добре; по големина трябва да са от шестпенсова монета до флорин. Петната по главата, лицето, ушите, краката, опашката и крайните части трябва да са по-дребни от тези по тялото.

Размер. Мъжки, 55 фунта (24,9 кг); женски, 35 фунта (15,9 кг).

Точковата скала