Далматинът (Родън Б. Лий, 1894 г.)

Глава VIII

Rawdon B. Lee, "A History and Description of the Modern Dogs of Great Britain and Ireland (Non-Sporting Division)", London: Horace Cox, 1894 г., глава VIII

Родън Б. Лий води кучешката рубрика на "The Field" и пише за породите като човек, който ги е гледал по изложбите десетилетия наред. Личи си: назовава кучета и стопани поименно, спори с по-старите автори и не крие кога не вярва на нещо.

Тази глава е цялата. Тя е и първата в библиотеката, която стига до развъдната работа: как се появяват петната по кученцето седмица по седмица и защо развъдчикът не продава на шест седмици.

Откъде идва

Някои ранни писатели са ни казвали, че това куче е било използвано в Дания да тегли каручки и други превозни средства, с които пестеливият датчанин и жена му са пренасяли стоката си от място на място. Може би то, или животно, донякъде подобно на него, е било обучавано за такава работа и понеже е било голям любимец в онази страна, лесно е получило името "датско куче", с което често го споменават дори толкова близък до нас авторитет като Юат.

После пък ни осведомяват, че първо е дошло от Испания, а Jardine в своята "Naturalist's Library" споменава изображение на петнисто куче от средата на шестнадесети век, от което смята, че трябва да произхожда съвременният ни далматин.

Aldrovandus, когото съм имал повод да спомена на няколко пъти и който пише горе-долу по същото време, ни дава изображение на куче, което нарича "Canis sagax ad coturnices capiendas pantherinus", тоест съобразително петнисто куче за ловене на пъдпъдъци. Кучето на рисунката е с петна по тялото, с неправилна форма, и има едно голямо петно на гърба; изглежда високо на крака, опашката му е доста скъсена, но по форма, характер и вид на козината прилича повече на сетер, отколкото на съвременния далматин. И все пак, макар да е използвано за ловене на пъдпъдъци, името подсказва, че може да е предшественик на "петнистите" кучета от по-късно време и от наши дни. Особено като се има предвид, че някои писатели са ни казвали, че в един период от историята си далматинът е бил обучаван за лов.

Друг писател ни осведомява, че това куче първоначално е дошло от Бенгал, където особените му петна са го направили силно ценен от заможните и разглезени местни жители, чиито домове не се смятали за пълни без няколко петнисти кучета в кучкарника. При това по онова време (кога?) обикновено се смятало, че кучетата първоначално са получени от кръстоска с тигър! И такива работи са се вярвали. Чакам да науча, че китайците са имали същите тези кучета стотици години преди Великобритания да бъде нападната от римските завоеватели.

Таблицата в книгата е озаглавена "Далматини".

Като оставим настрана донякъде баснословното твърдение по-горе и минем към по-близки примери, ето го обикновеното ни "каретно" куче, оприличавано ту на бултериер, ту на пойнтер. Richardson казва, че е виждал един обучен да върши работата на пойнтер и да я върши не по-зле от истинския. В това много се съмнявам, защото никой далматин не би могъл да има нито обхвата, нито хода, нито обонянието, нито вродената съобразителност по отношение на дивеча, каквито има куче, чиито родители са били нарочно обучавани за тази цел през много поколения.

Няма особено съмнение, че съвременното ни "каретно куче" произхожда от Далмация, област в южната част на Австрия, откъдето му е и името; но оттам може да е отишло в Испания или пък, обратно, някой испанец първоначално да го е изпратил в Далмация, където предприемчивите жители скоро са го обявили за свое. Впрочем не е особено важно коя страна първа го е родила.

Каретното куче

Далматинът е сред нас сега, а към края на миналия век и до средата на настоящия обикновено се е виждал да следва каретите на онези, които са били достатъчно заможни да си позволят такова украшение. Обичал е конете, живял е в конюшнята с тях, не е създавал почти никакви грижи на конярите, а тлъстият кочияш не е смятал впряга на господаря си за съвършен, ако под каретата, в петите на конете, не тича хубаво опетнено куче. Далматинът се различава от другите кучета по това, че привързаността му е била към каретата и конете, докато другите кучета се сприятеляват с човешкия род.

Слава на глупаво куче, която не е заслужил

Може би тъкмо затова каретното куче е получило име на глупаво, каквото не е заслужавало. То е показвало необикновено умение и съобразителност, като се е държало плътно до каретата по най-оживените и претъпкани улици, рядко или никога не се е губело, а "Idstone" ни разказва за едно прочуто цирково куче от тази разновидност, което е играело клоун и е било най-доброто от този вид, което той е виждал.

Далматинът и досега често излиза и помага на стопанина си да си изкарва хляба, като играе по сцената; виждал съм много добри такива, но е твърде улегнал и сериозен, за да бъде съвършено "клоунско" куче и да върши онези смешни номера като кафяво-бялото кръстоско създание, което "професор" Wingfield държи толкова отдавна начело на отличната си трупа от дресирани кучета.

В къщата

Изведен от конюшнята в къщата, нашият далматин е също толкова добър другар, колкото всяко друго куче; добронамерен е по нрав, съвсем не е свадлив (всъщност не мога да си спомня да съм виждал такъв да се "хване" с ръмжащ съсед), чист е в навиците си и напълно послушен.

Купираните уши

Едно време беше обичай да му режат ушите; за щастие това варварство отдавна е изоставено. Bewick, видният гравьор на дърво, ни дава далматин, така осакатен, а при рисунката на Reinagle в "Sportsman's Cabinet" е трудно да се каже, заради положението на кучето (то препуска), дали ушите са цели, или не. Струва ми се, че ги няма.

Втората илюстрация е много типична по форма и сложение на кучето, но петната по тялото биха могли да са по-ясни; по опашката петната му са горе-долу съвършени и далеч над всичко, което познавам днес. Кучето на Reinagle обаче е тъмно петнисто по тялото, а когато е така, обикновено е такова и по опашката; трудното е да се получи съвършено опетнено куче със съответен брой петна по опашния му придатък.

Бяло с кафяво и стъкленото око

Що се отнася до съвременния далматин, той се среща и бял с кафяви петна, а те, когато са ясно очертани, са също толкова добри, колкото чисто черните върху бяло. Освен това често се среща с това, което наричат "порцеланово" или "стъклено" око, особеност, която се появява често при всички разновидности кучета с много бяло по себе си и където бялото е примесено с черно или с това, което често наричат "синьо". Лично аз не смятам, че стъклените очи вредят на външността на животното.

В клубното описание за това не се споменава и не вярвам, че съдия, попаднал на съвършено опетнен далматин с такова светло око, би го дисквалифицирал или дори строго наказал заради него.

Развъдниците и кучетата на деня

Mr. T. Newby Wilson, от The Landing, Newby Bridge, Ulverston, има в момента най-добрия развъдник на далматини, като неговият Prince IV., бял с кафяво, и Acrobat и Landing Boy, бели с черно, са може би най-отбраните му екземпляри. Друго отлично куче, бяло с кафяво, е Doncaster Beauty, а сред първите в бяло с черно не бива да се забравят неговата Berolina, Black Prince на Mr. A. E. Paley и Goblin на Mr. H. C. Hodson. Mr. Hugo Droesse от Лондон, бивш секретар на специализирания клуб, от време на време е показвал отлични екземпляри. Mr. H. Mercer, Newcastle, Staffordshire; Mr. J. H. Foster, Cheadle Hulme, Cheshire; Mrs. H. Carthew, Ulverston; и Mr. R. J. Hartley, Bridgenorth, Salop, напоследък притежаваха и още притежават много добри кучета от тази разновидност, които обаче се използват повече за изложби и за украса на подиума, отколкото да тичат след каретите на господарите си. Mr. James Fawdry, Sutton Coldfield, винаги е бил голям почитател на породата. Неговото куче Captain беше едно от най-добрите на времето си, а на по-ранните изложби Mr. R. J. Lloyd Price печелеше с куче на име Crib, което напълно се равняваше на най-доброто, което имаме днес. Друго добро дойде от Kirkby Lonsdale, Spotted Dick на д-р James, а преди около двадесет и пет години в северна Англия имаше може би повече от тези каретни кучета, отколкото в която и да е друга част на страната, макар че в Staffordshire господата Hales имаха развъдник с много първокласни екземпляри.

"Кучето с пудинга"

Далматинът не се оказа особено популярен сред широката публика през последните години; оставен беше на грижите на прислугата, а децата му се присмиваха и го наричаха "кучето със сливовия пудинг". Не е заслужил такова отношение и макар да не отивам толкова далеч, колкото мнозина негови почитатели, и да не се вричам в качествата му на ловно куче, когато е обучено за целта, вярвам, че отгледан като другар на човека, той се оказва напълно равен на всяка друга кучешка порода.

Защо е трудно да се развъжда

Може би липсата на популярност (през 1890 г. беше основан особен клуб, за да съживи гаснещото му щастие) се дължи на голямата трудност да се развъдят съвършено опетнени екземпляри. Кучило след кучило може да се получи от най-добрите родители, без нито едно свястно опетнено кученце в него. Едни излизат твърде тъмни, други твърде светли; едно може да има тежки черни уши, друго може, като порасне напълно, да изглежда така, сякаш върху него е изсипана огромна бутилка мастило, и не изглежда да има правило или указание, по което да се развъжда за съвършени петна.

При птицевъдството нещо може да се направи за развъждане само по петната, както е при черно-белите хамбургски кокошки, сребристо пъстрите и сребристо чертаните. За да получиш съвършено оцветени млади кокошки, развъждаш от една линия; за да получиш също толкова добри петли, развъждаш от друга. При петнистото куче не изглежда да има такова правило и в повечето случаи, когато се получи добро, това става по чиста случайност.

Кога се вижда какво е кученцето

Друго нещо против популярността му е, че почти не може да се каже, когато кученцата се раждат, нито дълго след това, как ще бъдат опетнени в зряла възраст. Например те обикновено идват на света бели. От време на време някои са още тогава белязани със слаби петна или с черни уши, или и с двете; но това не е както трябва да бъде при екземпляр, от който се очаква да излезе съвършен. Около десетия ден след раждането петната започват да се проявяват. По корема има тъмна ивица, ушите почерняват, гърбът става малко по-тъмен, а към третата или четвъртата седмица повечето петна, макар и неясно очертани, се виждат по тялото. Така петната продължават да се развиват, докато кученцето стане към тримесечно, на която възраст всички петна по тялото трябва да са доста ясни.

Опашката обаче обикновено остава бяла до около четвъртия месец, когато, ако изобщо ще има петна по нея, те трябва да започнат да се появяват. И все пак много често те не се виждат дори бледо чак до дванадесетия месец, а качеството и видът на едно далматинско кученце не могат да се определят със сигурност, преди то да навърши дванадесет или петнадесет месеца, никога по-рано. Затова онези, които имат навик да купуват кученца на шест седмици, трябва да се съобразяват с тези факти, когато търсят далматин. По правило развъдчик на породата не продава кученцата си на толкова ранна възраст. Ако го правеше, за някакви си две лири би могъл да се раздели с това, което накрая може да излезе най-доброто куче, което е развъдил, струващо навярно тридесет или четиридесет лири. Последното обаче е необичайна сума за животно от тази разновидност, макар че едно почти съвършено би могло да се изплати на купувача на тази цена, чрез такси за заплождане и награди, които би спечелил. След написаното дотук едва ли е нужно да казвам, че не са единични случаите, в които стопанин на далматински кученца, като ги е намерил при раждането без каквито и да било петна, е наредил цялото кучило да бъде унищожено.

Клубът и изложбите

Макар Далматинският клуб да е бил дейно и да е свършил добра работа от 1890 г., когато е основан, той не успя да направи своето куче популярно в кой знае каква степен. На най-големите ни изложби клубът обикновено дава специални награди и осигурява отделни класове за разновидностите бяло с черно и бяло с кафяво, за да могат двете да се състезават по собствените си достойнства. И все пак дори това не увеличи участниците в кой знае каква степен. На огромната изложба на Cruft в Agricultural Hall през февруари 1893 г., макар да бяха осигурени единадесет класа и седем специални награди, записаните бяха само двадесет и три, а действително се състезаваха само тринадесет кучета, като няколко от тях бяха записани в повече от един клас. Ако ги нямаше неколцината пламенни почитатели на разновидността, струва ми се, че "каретното куче" би могло след няколко години съвсем да изчезне, поне що се отнася до тази страна.

Описанието на породата, прието от клуба

По-долу следва описанието на далматина, прието от клуба. Ще се забележи, че тридесет точки са отредени за цвят и петна; и все пак, ако едно куче е доста нашарено с черно и бяло, колкото и да е съвършено в останалото, то би било дисквалифицирано, защото отчетливостта на петната тук е sine qua non:

"Далматинът в много отношения силно прилича на пойнтера, особено по ръст, сложение и очертания, макар че петната, присъщи на тази порода, са много важна особеност и се ценят изключително високо.

"По общ вид далматинът трябва да представя силно, мускулесто и подвижно куче, пропорционално в очертанията, без грубост и излишна тежест, способно на голяма издръжливост в съчетание с прилична бързина.

"Главата трябва да е с прилична дължина, черепът плосък, доста широк между ушите и умерено очертан при слепоочията, тоест с умерен стоп, а не в една права линия от носа до тилната кост, както се изисква при бултериера. Трябва да е напълно без бръчки.

"Муцуната трябва да е дълга и силна; устните сухи, прилягащи умерено плътно към челюстите.

"Очите трябва да са разположени умерено раздалечено, със среден размер, кръгли, светли и искрящи, с интелигентен израз, а цветът им да зависи до голяма степен от петната на кучето. При разновидността бяло с черно очите трябва да са тъмни (черни или тъмнокафяви); при бяло с кафяво трябва да са светли (жълти или светлокафяви).

"Ръбът около очите при разновидността бяло с черно трябва да е черен, при бяло с кафяво кафяв, никога с цвят на кожа при нито една от двете.

"Ушите трябва да са поставени доста високо, със среден размер, доста широки в основата и постепенно стесняващи се до заоблен връх. Трябва да се носят плътно до главата, да са тънки и фини по строеж и винаги петнисти, колкото по-гъсто, толкова по-добре.

"Носната гъба при разновидността бяло с черно трябва винаги да е черна, при бяло с кафяво винаги кафява.

"Шия и рамене. Шията трябва да е доста дълга, красиво извита, лека и стесняваща се, съвсем без провиснала кожа по гърлото. Раменете трябва да са умерено полегати, сухи и мускулести, което показва бързина.

"Тяло, гръб, гръден кош и поясница. Гръдният кош не бива да е твърде широк, но да е много дълбок и вместителен, ребрата умерено засводени, никога заоблени като обръчи на бъчва (което би показвало липса на бързина), гърбът силен, поясницата здрава, мускулеста и леко засводена.

"Крака и лапи, от голямо значение. Предните крака трябва да са съвършено прави, здрави и с тежка кост, лактите плътно до тялото, предните лапи кръгли, събрани, с добре засводени пръсти (котешка лапа) и кръгли, жилави, еластични възглавнички. При задните крака мускулите трябва да са сухи, макар и добре очертани, скакателните стави ниско спуснати.

"Ноктите при разновидността бяло с черно черни и бели, при бяло с кафяво кафяви и бели.

"Опашката не бива да е твърде дълга, силна в залавното място и постепенно стесняваща се към края, без грубост. Не бива да е поставена твърде ниско, а да се носи с лека извивка нагоре и никога да не е свита на кравай. Трябва да е петниста, колкото по-гъсто, толкова по-добре.

"Космената покривка трябва да е къса, твърда, гъста и фина, гладка и лъскава на вид, но нито вълнеста, нито копринена.

"Цвят и петна. Това са най-важните точки. Основният цвят и при двете разновидности трябва да е чисто бял, съвсем определен и без примес. Цветът на петната при разновидността бяло с черно трябва да е черен, колкото по-дълбок и наситен, толкова по-добре; при бяло с кафяво трябва да е кафяв. Петната не бива да се сливат, а да са възможно най-кръгли и ясно очертани, колкото по-отчетливи, толкова по-добре; по големина трябва да са от шестпенсова монета до флорин. Петната по главата, лицето, ушите, краката, опашката и крайните части да са по-дребни от тези по тялото.

"Размер. Мъжки, 55 фунта (24,9 кг); женски, 50 фунта (22,7 кг)."

Точковата скала

Общ сбор: 100.