Далматинът трябва да може да тича (Джеймс Уотсън, 1906 г.)

Глава XXI

James Watson, "The Dog Book: A Popular History of the Dog", том I, New York: Doubleday, Page & Company, 1906 г.

Джеймс Уотсън (роден 1845 г.) е шотландец, установил се в Америка, съдия по изложбите и един от най-четените автори за кучета на своето време. "The Dog Book" излиза в два тома през 1906 г. и глава XXI е за далматина.

Уотсън не преразказва. Той спори: с Бюфон, с Юат, с английските клубове и най-вече с модата, която според него е обърнала породата наопаки. Първо се гледат петната, после кучето. Каква е породата днес, е друга статия.

Бюфон и Юат сгрешиха

Странно е как човек като Бюфон стига дотам да нарече далматина бенгалски хариер, а Юат не е по-добър, когато го слага в един кюп с голямото датско куче, датското куче, както го наричаха тогава, и обявява, че се различават само по ръст. Далматинът е куче от древен произход и с толкова изчистена родословна нишка, колкото има почти всяко друго куче. Той е гончето, дошло от Далмация, и няма особено основание да се съмняваме, че е от същия род гончета, от които е произлязъл пойнтерът. И до днес двамата имат много общо във външност, навици и нрав, а далматинът съвсем не е лошо ловно куче, когато някой обърне малко внимание на обучението му.

Петнисти кучета е имало в Египет. Изображението на кучета във фронтисписа на част I, където са показани няколко кучета, получени като данък, е трябвало да покаже предния крак на по-задното куче от първия ред петнист, но петната са пропуснати от художника, който е копирал групата само с линия. "Stonehenge" отбелязва, че доста пойнтери, бели с черно, макар и не така равномерно белязани като далматините, несъмнено биха могли да се подобрят много в това отношение, ако се обърне внимание на петната.

Кафявият ситнеж, който клубовете забраниха

Всички кучета със ситнеж обикновено са гъсто белязани по главата и една от мъчнотиите при далматина е да се избягнат гъсто белязани уши, срещу които днес се възразява. В описания, публикувани по-рано през деветнадесети век, се говореше за бузи с подпал, а през последните тридесет години един от признатите цветове, поставен на второ място по достойнство от "Stonehenge" и смятан за много желателен от Далзиъл, беше кучето с черни петна и кафяв ситнеж по краката. Такива съвсем не бяха рядкост преди тридесет години и се смятаха за също толкова добри, ако не и по-добри от изцяло черно петнистите. Защо далматинските клубове в Англия трябваше да забранят този кафяв ситнеж по краката, не е съвсем ясно, защото новите любители със сигурност не знаят за породата повече от онези, които са я познавали по онова време. Помним как преди двадесет и пет години купихме далматинка главно защото беше особено добре опетнена по краката и отстрани на бузите в приятен кафяв цвят.

Едно време бяха по-едри, а ушите им ги режеха

Може да грешим в спомена си, но мислим, че далматинът до онова време беше донякъде по-едро и по-силно куче, отколкото сме виждали напоследък. Използваха ги далеч повече да придружават каретите в Лондон, отколкото се вижда сега; а като се върнем тридесет и пет години назад, се виждаха още повече, много от тях късо купирани, не както бултериера или голямото датско куче, а както пъга: цялото ухо отрязано. Тази практика не беше напълно изоставена дори през 1860 г., макар че тогава бързо излизаше от мода. Тридесет години преди това се говореше, че е прекратена, но много добре помним да сме виждали много далматини и пъгове, осакатени по този начин, и те съвсем не бяха такава рядкост, че да предизвикват коментар.

Името Talbot

По онова време обичайно име за далматина беше Talbot, но не го намираме в никоя от книгите от онзи период, нито изобщо в която и да е книга освен наскоро издадената "Twentieth-Century Dog", в която г-жа Bedwell дава някои бележки и казва: "Talbot не е раздута съвременна порода." Talbot, доколкото знаем, беше гонче, от следотърсаческия вид, и от белите разновидности, известни в Англия, изцяло бялото се смяташе за отлично; такива бяха и изцяло черните. "Но ако белите гончета са петнисти с черно, опитът ни казва, че никога не са най-добрите ловци на зайци. Бялото, черното с бяло и сивото, набраздено с бяло, са и най-красивите." Това е писано преди няколкостотин години.

Какво са значели думите тогава

Лесно е да се каже сега, че далматините не са гончета. Вярно, те не са това, което ние наричаме гончета, но какво са искали да включат или изключат, когато са казвали гончета в онези отминали дни? Знаем какво разбираме под мастиф, но кой може да каже какво е значело мастиф дори през 1700 г.? Например в един стар речник за спортисти описанието на "вълк" започва с "вид див мастиф". В края на "bandog" пише: "виж овчарски мастиф". В книгата няма нито мастиф, нито овчарски мастиф, но знаем, че това, което наричаме гладкокосместо коли, тогава беше овчарският мастиф. Тъй че вместо Talbot да е съвсем неуместно като име за далматина, много по-вероятно е то да е доживяващият остатък от онова, което кучето е било първоначално, у хора, които не следяха промените в названията, също както днес някой стар човек говори за "чудесен bull and terrier".

Защо го няма по старите картини

Това, че не виждаме далматина изобразен по стари картини, не значи, че не е бил английско куче по времето, за което говорим, защото знаем, че дребните бигъли са били дворцови кучета по времето на кралица Елизабет, а още не сме видели картина на нито едно от тях, нито позоваване на такава картина. Бигълите са били играчки, предполагаме, и не са били взимани на сериозно; а тези петнисти гончета вероятно са били гледани по същия начин, като не от истинския ловен клас, и затова са ги развъждали из имота заради красивите им петна, и понеже не са имали определено занятие, са ги взимали с каретите, когато този начин на пътуване е станал по-обичаен. Каретите не са били в кой знае каква обща употреба в Англия, дори сред заможните, чак навътре в седемнадесети век.

Тримата, които са го нарисували

Кой пръв е споменал далматина, още не сме открили. Бюфон, вероятно, към средата на осемнадесети век. Дотогава английските писатели за кучета имаха малко какво да кажат за животно, което не се използва в лова, а в такъв случай цветът не беше от значение, макар че ловците и пишещите за лов имаха предпочитания към някои цветове. Bewick, в края на века, включи далматина, или каретното куче, в своята "History of Quadrupeds" и, както може да се очаква, дава отлично изображение, чак до бронзовия нашийник с катинар, който винаги беше правилното нещо за каретното куче. Ушите са късо купирани, както беше обичаят, но Bewick пише: "Не се възхищаваме на жестоката практика да се лишава бедното животно от ушите му, за да се увеличи красотата му; практика толкова обща, че не помним изобщо да сме виждали някое от тези кучета неосакатено по този начин."

Далматинът на Bewick.

Далматинът на Bewick има малко черно петно при ухото и много по-голямо, но по-светло около окото. Далматинът на Reinagle в "Sportsman's Repository" е куче с по-състезателно сложение от това на Bewick и най-вероятно е бил портрет на определено куче, тъй като петната вървят донякъде в цвят. Има порцеланово око и е тъмен около очите, а ушите му са купирани, както беше обичаят.

Далматинът на Reinagle.

Далматинът на капитан Brown, като всичките му изображения, е скован и дървен, но има естествени уши, а той пише, че варварската практика на купирането тогава (1829 г.) бързо замирала. Цялото ухо е черно и има белег около очите като в другите току-що споменати рисунки. Описанието е, че кучето е нещо между фоксхаунда и пойнтера. "Главата му е по-остра от тази на втория, а ушите му са значително по-дълги; общият му цвят е бял, а цялото му тяло и краката са покрити с дребни, неравномерни по големина черни или червеникавокафяви петна. Чистата порода има бузи с подпал и черни уши."

Черните уши

Тъй като всеки от тези независими един от друг рисувачи на далматина показва този белег с подпал около окото, а двама от тях и черното ухо (Reinagle показва тъмен ръб по външния край на ухото и по-голямо петно точно зад него, тъй че ухото несъмнено е било черно в цялост), просто една от чудатостите на модата е днешните изложители да казват, че далматинът не бива да има черни уши и не бива да има кафяво или подпал, ако е с черни петна. Цялата половина от изложбените далматини, въпреки усилията на тридесет години развъждане да се отърват от черните уши, още ги имат, а когато все пак получиш куче с петнисти уши, то обикновено е слабо опетнено по тялото.

Denbigh Duke, собственост на г-н W. B. Herman, Newbury.

Куче, добре опетнено по тялото, рядко е близо до правилното при ушите и, ако трябва да си кажем мнението, не виждаме нищо лошо в едно черно ухо. То е старо колкото света при тази порода и защо сега да се твърди, че е грешно? Наистина трябва да кажем, че имаме твърде малко търпение към някои от тези съвременни подобрения, и когато виждаме кучета, които биха се изморили в края на една-две мили заради погрешното си телосложение, да получават места пред правилно направени кучета заради малко предимство в петната, много ни омръзват прищевките на модата.

Първо да може да тича

Далматинът преди всичко е куче, което трябва да може да тича цял ден, и то не по мека ливада, а по твърди пътища и калдъръмени улици; затова трябва да е колкото може по-съвършен в краката, лапите, раменете и пропорционалността на бягането си. После, когато вече имаш куче, което може да тича, петната трябва да се броят, но не петната първо. Вземете онова куче на Reinagle: колко от днешните ни победители не би победил той, един пада, друг идва, следвайки каретата в целодневен път? Петната са съвсем добре, ако гледаме на далматина просто като на куче около къщата, както гледаме на мастифа или на санбернара, но в мига, в който се заемем да го съдим като каретно куче, тогава главното изискване е телосложението, което ще му позволи да тича така, както се предполага, че каретното куче тича.

Наистина е много трудно да се раздаде правда в един клас далматини или поне да се даде задоволство. Ако съдията гони петната, понеже това е по-лесно от телосложение плюс петна, собственикът на добре сложено куче се чувства онеправдан; и обратно, човекът, който държи на куче, което може да тича, си създава недоволен изложител в лицето на собственика на кучето с лоши рамене и хубави петна, което е спечелило купища награди другаде. Наистина това е една от онези породи, при които съдията трябва да се упражнява в изкуството на самозащитата и да прибегне до съдене по точки; тогава, ако не подреди кучето задоволително, вината е на кучето, а не негова.

Далматинът в Америка

Животът на далматина в тази страна като изложбено куче беше кратък. Винаги сме имали далматина, може да се каже, но само от време на време се виждаше по някой из Ню Йорк, почти неизменно около някоя конюшня. Това беше само каквото можеше да се очаква, защото който и да ги е донасял отвъд океана, справедливо е да предположим, че бяха главно кочияши или коняри, и кучетата отиваха с тях в конюшните. В началото на седемдесетте помним далматин, гледан в един наемен обор на Charles Street в Ню Йорк, и това беше първото куче, което изобщо сме виждали да тича между конете, когато излизаше с карета и чифт. Английският начин, когато кучето не тичаше отпред, беше да тича под каретата и близо зад конете. Bewick, в една от своите чудати малки илюстрации, показва карета, теглена от чифт, единият кон яхнат от постилион, а кучето тича край пътя.

Bismark, собственост на г-н F. Fred Willis, Columbus, Охайо.

Бултериерът няма нищо общо

Може би най-необмисленото твърдение за развитието на далматина, повтаряно чак до най-новата английска книга за кучета, е че той е рожба на кръстоска с бултериера или че бултериерът е бил използван, за да подобри далматина. Как куче, така напълно установено през 1800 г., би могло да бъде подобрено от куче, което изобщо не беше известно до към 1825 г., донякъде надхвърля нашето разбиране. С буйно въображение човек би могъл да поддържа, че мраморната шарка, която понякога се вижда по кожата на бултериера, е причинена от кръстоска с далматина, но бултериерът да помага в изграждането на далматина е смехотворно. За да бъдат съвсем в крак с времето, би трябвало да кажат, че е бил бостънският териер, и то със същото основание във фактите.

Изложбите и клубът

Като проследяваме попрището на далматина като изложбено куче в тази страна, донякъде изненадващо е да открием, че Ню Йорк остана без класове за породата дълги години след като те бяха осигурени на много други изложби. Чак до Сан Франциско и Лос Анджелис имаме записи за печелещи далматини, докато Ню Йорк не осигуряваше нищо за породата, и едва през 1896 г. първата изложба в страната откри класове за далматини. Подкрепата обаче не беше голяма, докато доктор Lougest не ги прибави към своите развъдници за мастифи и кръвоследници и, с няколко сносно добри кучета, не наложи своето за година-две. Тогава г-н Martin и г-н Sergeant Price от Филаделфия се заеха с породата, а точно преди първите изложби на тази година г-н J. B. Thomas младши от Simsbury и г-н H. T. Peters от Islip, Лонг Айланд, решиха да прибавят далматини към онова, с което всеки от тях беше свързан, руски хрътки и бигъли, и образуваха съдружие, известно като Windy Valley Kennels.

Започнаха с най-голямо въодушевление и, като събраха колкото се може повече от любителите на далматини, беше учреден клуб, който да закриля породата. Последва заявление за добра класификация на изложбата в Ню Йорк, и понеже г-н Peters беше в изложбения комитет на Westminster Kennel Club, отговорът беше откриването на пет класа, за които се получи изненадващо добър запис: осем при кученцата, десет при новаците, тринадесет в ограничения клас, единадесет при мъжките в открития клас и девет при женските. Успелите кучета в по-голямата си част бяха от Англия и бяха извън всякакво съмнение подобрение на онова, което бяхме свикнали да виждаме на американските изложби.

King Cole, собственост на г-н F. Fred Willis, Columbus, Охайо.

Американският далматински клуб е в добри ръце и всичко, което е нужно за неговия продължаващ успех, е продължение на същия дух на предприемчивост, който отличаваше управлението му през първата година. Той няма лесния път към успеха, който толкова много клубове са имали, с готово членство, без да се иска, защото почитателите и поддръжниците на тази порода съвсем не са многобройни и ще трябва да бъдат до голяма степен набирани, преди да е вероятно клубът да стъпи на здрава основа. Във всички клубове винаги има някои членове, които са като семето, паднало на камениста земя, и те образуват дял, който трябва да бъде преодолян с усилена работа от страна на онези, които могат да привличат нови. Тласъкът, даден на породата от клуба, е отличен пример какво може да се постигне от специализиран клуб, който се залавя за работа по спортсменски.

Какво да гледа начинаещият

Описанието, което даваме, е това на английския далматински клуб, но то не ни харесва и никак не е подходящо за целта да покаже на начинаещия какво всъщност се иска. За да помогнем в това обучение, ще кажем, че по наше мнение далматинът трябва да е построен много по линиите на добър пойнтер, но без повече вещество от онова, което дава представата, че кучето е здраво сложено и способно да пътува леко с умерено бърз ход на разстояние. Описанието казва "тежка кост", сякаш някой иска мастиф. Не се казва тежка кост за пойнтер, а добра кост, тоест кучето не бива да изглежда леко в това отношение; така е и с това куче.

Главата се описва доста трудно, но представата се предава най-добре, като се каже, че тя не бива да е глава на добър пойнтер, а по-близка до онова, което при пойнтера би се нарекло слаба глава, с малко по-малко квадратност и устна. Окото трябва да е по-живо, а изразът по-светъл от този на пойнтера, а ушите по-високо на главата. Описанието иска петнисти уши, но мислим, че доказахме своето: ушите по-правилно са черни. Разбира се, те трябва да са с размер, който подхожда на кучето, и да не изглеждат големи или тежки. Носенето на опашката е най-добре показано при кучето на Reinagle, а това на Bewick е далеч прекалено извито и кучето му е доста прекалено мастифско по вещество.

Що се отнася до цвета, освен ако не сме призовани да съдим по определено описание, не бихме наказали куче за черни уши, нито за петна с подпал по краката или бузите, защото знаем, че те са били правилни далматински цветове от най-ранното ни сведение за породата чак до времето, когато тези английски клубове бяха учредени, и няма причина промяната да е направена. Броят на петната по едно куче няма нищо общо със случая; това, което се брои, е отчетливостта на очертанието, равномерността на разпределението им и правилността им по големина.

Champion Fauntleroy, бял с кафяво, собственост на г-н W. B. Herman, Newbury. Същото куче стои и при Чарлс Хенри Лейн от 1900 г., но там е гравюра, а тук снимка.

Никога не сме виждали далматин, по нашия ум, равен на прочутия Captain по отчетливост и правилност на петната. Той беше непобедим в своето време и имаше петна с подпал по краката, които също се смятаха за много привлекателни. И "Stonehenge", и Веро Шоу взеха Captain за пример какво трябва да бъде един далматин. Какво е било теглото му, не знаем, но мерките му бяха следните:

Описанието на английския клуб

Далматинът в много отношения силно прилича на пойнтера, особено по ръст, сложение и очертания, макар че петната, присъщи на тази порода, са много важна особеност и се ценят изключително високо.

Общ вид. Далматинът трябва да представя силно, мускулесто и подвижно куче, пропорционално в очертанията, без грубост и излишна тежест, способно на голяма издръжливост в съчетание с прилична бързина.

Глава. Трябва да е с прилична дължина, черепът плосък, доста широк между ушите и умерено очертан при слепоочията, тоест с умерен стоп, а не в една права линия от носа до тилната кост, както се изисква при бултериера. Трябва да е напълно без бръчки.

Муцуна. Трябва да е дълга и силна, устните сухи, прилягащи умерено плътно към челюстта.

Очи. Трябва да са разположени умерено раздалечено и със среден размер, кръгли, светли и искрящи, с интелигентен израз, а цветът им да зависи до голяма степен от петната на кучето. При разновидността бяло с черно очите трябва да са тъмни (черни или тъмнокафяви); при бяло с кафяво трябва да са светли (жълти или светлокафяви).

Ръб около очите. При разновидността бяло с черно трябва да е черен, при бяло с кафяво кафяв, никога с цвят на кожа при нито една от двете.

Уши. Трябва да са поставени доста високо, със среден размер, доста широки в основата, стесняващи се до заоблен връх. Трябва да се носят плътно до главата, да са тънки и фини по строеж и винаги петнисти, колкото по-гъсто, толкова по-добре.

Носна гъба. При разновидността бяло с черно трябва винаги да е черна, при бяло с кафяво винаги кафява.

Шия и рамене. Шията трябва да е доста дълга, красиво извита, лека и стесняваща се, съвсем без провиснала кожа по гърлото. Раменете трябва да са умерено полегати, сухи и мускулести, което показва бързина.

Тяло, гръб, гръден кош и поясница. Гръдният кош не бива да е твърде широк, но да е много дълбок и вместителен; ребрата умерено засводени, никога заоблени като обръчи на бъчва (което би показвало липса на бързина); гърбът силен; поясницата здрава, мускулеста и леко засводена.

Крака и лапи. От голямо значение са. Предните крака трябва да са съвършено прави, здрави и с тежка кост; лактите плътно до тялото. Предните лапи кръгли, събрани, с добре засводени пръсти (котешка лапа) и кръгли, жилави, еластични възглавнички. При задните крака мускулите трябва да са сухи, макар и добре очертани, скакателните стави ниско спуснати.

Нокти. При разновидността бяло с черно черни и бели.

Опашка. Не бива да е твърде дълга, трябва да е силна в залавното място и постепенно стесняваща се към края, без грубост. Не бива да е поставена твърде ниско, а да се носи с лека извивка нагоре и никога да не е свита на кравай. Трябва да е петниста, колкото по-гъсто, толкова по-добре.

Космена покривка. Трябва да е къса, твърда, гъста и фина, гладка и лъскава на вид, но нито вълнеста, нито копринена.

Цвят и петна. Това са най-важните точки. Основният цвят и при двете разновидности трябва да е чисто бял, съвсем определен и без примес. Цветът на петната при разновидността бяло с черно трябва да е черен, колкото по-дълбок и наситен, толкова по-добре; при бяло с кафяво трябва да е кафяв. Петната не бива да се сливат, а да са възможно най-кръгли и ясно очертани, колкото по-отчетливи, толкова по-добре; по големина трябва да са от шестпенсова монета до флорин (от цент до малко повече от четвърт долар). Петната по главата, лицето, ушите, краката, опашката и крайните части трябва да са по-дребни от тези по тялото.

Тегло. Мъжки, 55 фунта (24,9 кг); женски, 50 фунта (22,7 кг).

Точковата скала