Далматинът, или петнистото куче (Уилям Юат, 1854 г.)

Из "The Dog"

William Youatt, "The Dog", London: Longman, Brown, Green, and Longmans, 1854 г.

Уилям Юат е ветеринарен лекар и "The Dog" е колкото книга за породите, толкова и учебник: втората ѝ половина е за болестите на кучето.

Далматинът няма свой запис. Той дели заглавието с голямото датско куче и получава четири изречения. Втори път се появява много по-късно, в главата за бяса, и там за него има цял абзац. Всичко, което Юат пише за породата, е събрано тук. Каква е породата днес, е друга статия.

Голямото датско куче, наричано още далматин, или петнисто куче

Гравюрата стои под заглавието на записа в книгата.

Разликата между тези две породи е главно в ръста, като далматинът е доста по-дребен от датското куче. Тялото обикновено е бяло, обсипано с многобройни дребни кръгли черни или червеникавокафяви петна.

За далматина се казва, че в родината си го използват за лов, че лесно се обучава и че е постоянен в работата си. В Англия никога не е бил използван така, а се отличава преди всичко с обичта си към конете и с това, че често придружава каретите на заможните. С това службата му изглежда се изчерпва, защото рядко проявява достатъчно разум или съобразителност, за да е полезен в което и да е от обичайните занимания на кучето.

От главата за бяса

Има едно красиво куче, което често обитава конюшнята на господарската къща: далматинът, или каретното куче. То има може би по-малко обич към човешкия род от всяко друго куче с изключение на хрътката и булдога; има по-малко съобразителност от повечето и със сигурност по-малко смелост. Привързано е към конюшнята; то е приятел на коня; живеят под един покрив; спят на едно легло; и когато конят бъде повикан на работа, кучето го придружава на всяка стъпка. Това наистина са красиви кучета и е приятно да се гледат хилядите изрази на приятелство между тях и коня; но при постоянните си обиколки по улиците те са изложени на известна опасност, и особено на тази да бъдат ухапани от бесни кучета. Страшна работа е, когато това се случи. Кочияшът навярно не е видял сбиването; никакво подозрение не е възникнало. Конят потърква муцуна в кучето, кучето оближе лицето на коня и в голям брой случаи болестта се предава от единия на другия. Кучето с течение на времето умира, конят не го надживява дълго и нерядко кочияшът споделя тяхната участ. Знам за поне двадесет коня, погубени по този начин.